Царевицата е култивирана от живелите на територията на днешно Мексико маи, чиито потомци и днес наричат себе си "царевичният народ". Тази фраза не е метафора. Тя е израз на осъзнатата им зависимост от чудодейната трева, техен основен източник на прехрана от близо девет хиляди години. Четиридесет процента от калориите, поглъщани от мексиканците дневно, идват от царевицата главно под формата на тортилас. Тъй че когато мексиканците казват "аз съм ходеща царевица", те просто отбелязват факта, че организмите им в голяма степен са пренаситени от това растение.
Нормалният американец като мен е порасъл с доста различна хранителна диета, в чиято основа обаче пак стои царевицата, и ако той не вижда връзката между себе си и нея, означава, че или му липсва въображение, или капитализмът е удържал поредната си победа. А може би по малко и от двете. Нужно е известно количество фантазия, за да съзреш кочана царевица в бутилката с кока-кола или в чинията с биг-мак. В същото време, хранителната индустрия усърдно се труди, за да ни убеди, че четиридесет и петте хиляди артикула или инвентарни стокови единици в супермаркета – седемнадесет хиляди нови, пускани на пазара всяка година – представляват истинско разнообразие, а не многобройни хитри преобразувания на молекулите на едно и също растение.
Често се казва, че ние сме това, което ядем, и това е истина, така че в основата си ние сме царевица – по-точно технологично преработена царевица. Подобно твърдение, естествено, подлежи на научно доказване: същите учени, които на базата на мумифицирани човешки останки се опитват да разберат с какво са се хранили древните, биха могли да направят нещо за съвременниците си (като теб и мен), използвайки косми от косите ни или изрезки от ноктите. Науката работи върху метод за идентифициране на устойчивите въглеродни изотопи, натрупващи се в човешката тъкан – това са подписите на различни видове растения, приели въглерода от въздуха, за да го включат в хранителната верига. Все пак доказването на горното твърдение би срещнало редица трудности най-вече заради неохотата да се даде обяснение как и защо царевицата се е превърнала в основна съставка на нашето меню, покривайки площ от земната повърхност, по-голяма в сравнение с което и да било друго отглеждано от човека насаждение.
Жена на царевичен фермер. Снимка: William Bossen/NationalGeographic.com
След водата, въглеродът е най-разпространеният елемент в човешкото тяло – и въобще в телата на всички земни обитатели. Ние, хората, както е известно, сме въглеродна форма на живот (даже един учен твърди, че от въглерода зависи продължителността на живота, тъй като това е основният структурен елемент на живата материя, докато азотът – макар и в много по-малки количества – е отговорен за неговото качество, но за това по-късно). Първоначално въглеродните атоми, от които сме съставени, са плавали във въздуха, бидейки част от молекулите на въглеродния диоксид. Единственият начин тези атоми да се преструктурират в пораждащи живот молекули – въглехидрати, аминокиселини, протеини и липиди – е процесът фотосинтеза. Използвайки слънчевата светлина като катализатор, зелените клетки на растенията свързват въглеродните атоми, погълнати от въздуха, с водата и елементите, извлечени от почвата, за да образуват простите органични съединения, които са в основата на всяка хранителна верига. Много повече от красива метафора са думите, че от прозрачния въздух растенията творят живот.
Снимка: morgueFile
Царевицата обаче прави това малко по-различно от другите растения, като тази разлика не само Ј осигурява конкурентно предимство, но позволява и идентификация на привлечените от нея въглеродни атоми, даже след трансформацията им в неща като "Гетърейд", "Рингс Дингс" и хамбургери (тук няма да коментираме факта, че човешките тела се хранят с подобни "изобретения"). Обикновено растенията в процеса на фотосинтеза създават съединения с по три въглеродни атома, докато царевицата – както и малко на брой други видове – образува съединения с четири въглеродни атома. С–4 е ботаническото прозвище на тази привилегирована група растения, останала неидентифицирана чак до 70-те години на ХХ век.
Снимка: morgueFile
Трикът на С–4 реализира важна за растението икономия, осигурявайки му преимущество, особено в райони, където водата е малко, а температурите са високи. За да привлече въглеродните атоми от въздуха, растението трябва да отвори устицата си (микроскопични пори по повърхността на листата, чрез които то приема и изпуска газове). Всеки път, когато устицата се отварят да погълнат въглероден диоксид, изтича скъпоценна молекула вода. Все едно при всяко хранене човек да се лишава от шепа кръв. В такъв случай, естествено, ще гледаш да си отваряш устата възможно най-рядко и с всяка хапка да поглъщаш колкото се може повече храна. Точно това правят растенията С–4. Благодарение на допълнителните атоми въглерод, царевицата е в състояние да ограничи загубите на вода от процеса на фотосинтеза и да "закрепи" (т.е. да свърже приетото от атмосферата в полезна молекула) значително повече въглерод от другите растения.
В дълбоката си основа животът на земята е междувидово съревнование за събиране и натрупване на възможно най-много енергия: директно от слънцето (както е при растенията) или чрез поглъщането на растения и техните консуматори (както е при животните). Енергията се трупа под формата на въглеродни молекули и се измерва в калории. Калориите, които изяждаме, независимо дали идват от кочан царевица или пържола, са пакети енергия, пленена някога от растенията. Хитринката на С–4 обяснява успеха на царевицата в съревнованието: много малко растения могат да се мерят с нея по отношение натрупването на органична материя (и калории) при едни и същи условия – продължителност на слънчевата светлина, налична влажност и други базови елементи на средата (97 % от органичното вещество на царевицата идва от въздуха и само 3 % – от почвата).
Снимка: morgueFile
От въпросната хитрина обаче още не става ясно как ученият би могъл да каже, че въглеродният атом в човешките кости се е озовал там благодарение фотосинтезата именно на това растение, а не на някое друго – примерно марулята или пшеницата. И все пак ученият може да е сигурен по една проста причина – въглеродът, който различните растения създават, е различен. Някои въглеродни атоми, наречени изотопи, вместо обичайните шест протона и шест неутрона, имат по повече, което се отразява на атомното им тегло. С–13 например има шест протона и седем неутрона (оттук и С–13). По някаква причина, когато растенията С–4 правят 4-въглеродните си пакети, те приемат повече въглерод 13 от обикновените С–3 растения, които определено предпочитат по-разпространения С–12. Алчни за въглерод, С–4 не могат да си позволят да избират между изотопите и в крайна сметка натрупват относително повече С–13. По-високият процент С–13 спрямо С–12 в човешкото тяло означава повече царевица в храната – или съответно в храната на консумираните животни (както ще видим, не е без значение дали количеството С–13 е относително повече или по-малко).
Снимка: morgueFile
Сравнително висок процент въглерод 13 (С–13) би могъл да се очаква в телата на хора, предпочитащи да се хранят с царевица – мексиканците са отличен пример. Американците, от своя страна, ядат значително повече пшеница, отколкото царевица – 52 кг пшеничено брашно на човек годишно срещу 5 кг царевично. Европейските колонизатори на Америка са смятали себе си за хора на пшеницата (с изключение вероятно на гордите царевичари от Средния запад, които не знаят и половината от историята на Zea mays), докато сега цялата идея за идентифициране с конкретно растение вече е леко старомодна. Почитателите на говеждото звучат анахронично, съвременните адепти на пилето също не са особено впечатляващи – оказва се обаче, че тези хора са по-близо до истината. Въглерод 13 не лъже. Авторите на сравнително проучване на изотопите в косите и телата на североамериканците и мексиканците съобщават, че сега ние на Север сме същинският народ на царевицата.
Тод Доусън, биолог в Бъркли, занимаващ се с подобни изследвания, се пошегува пред мен:
– Според откритите дози на изотопа ние, североамериканците, сме като царевичен чипс с крака.
В сравнение с нас, мексиканците днес консумират далеч по-разнообразна храна: животните им пасат истинска трева (и досега храненето на добитъка с царевица се заклеймява като светотатство), голяма част от протеините им идват от бобовите растения, а безалкохолните си продължават да подслаждат с нормална захар.
И така, оказва се, ние наистина сме ходеща царевица.
Откъсът е от главата "Инвазия на царевицата" от книгата "Дилемата на всеядния" на ИК "Изток-Запад"
